Мощния джип навлизаше в Синайската пустиня.
Докъдето и да стигаше погледа ни бяхме заобиколени от огромни каменни скали, разпръснати около двете страни на асфалтирания път.
Синай се превежда като скалист и в това няма нищо чудно щом човек види естеството на пустинята. Камъни с причудлива форма и цвят, които сякаш някой е изсипал насред горещите пясъци.
Никаква или почти никаква растителност, освен малки бодливи храсти сякаш разхвърляни на различни места. Кухини и каньони, малки оазиси, блата и някои дървесни видове като акация и тамарикс които обаче за да видиш трябва да слезеш от колата и да навлезеш в пясъците далеч от пътя. От фауната на пустинята видяхме само козите на бедуините, които намираха храна сред невероятни места. Те пасяха свободно без никой да ги наглежда. Беше толкова плашещо безлюдно особено за очите ни, които бяха виждали няколко пъти огромния пренаселен Кайро с хаотично струпаните и застроени жилища в които живееха няколко поколения заедно. Всеки човек, който живееше тук в пустинята сам със семейството си или в малки селища знаеше своето място и никога не навлизаше в територията на другите семейства, за да черпи от техните ресурси на преживяване и оцеляване.Това беше неписан но спазван от хилядолетия закон, нарушението на който някога е водило до кървави сблъсъци
На места виждахме малки кирпичени къщички разположени насред пустинята. Нашия водач ни обясни,че в последно време част от политиката на правителството е да се приобщават бедуините и да се обхващат в селища в които да живеят в условия които им предоставят медицинска помощ ,а на децата им обучение. Както ни разказа той "Бедуините дошли,приели къщите. Някои останали ,но повечето се върнали отново да живеят в пустинята".
Бедуините са волни, горди, независими хора, които много трудно можеш да ограничиш в рамки. Много от тях вече нямат камили. Придвижват се с каруци теглени от магарета или коне. Някои имат и джипове или товарни камиончета купени на старо.Срещахме ги по пътя и не преставах да се учудвам на тяхната издържливост.Тук всеки ден живот е предизвикателство и борба за оцеляване.И представете си ,градският човек облекчен в съществуването си от многобройните научни технически постижения, които улесняват и глезят живота му живее средно около 60-70 години и хората на пустинята,които сред тези зверски за оцеляване условия достигат продължителност на живота около 80 години. Пустинните хора живеят в палатки. Обикновенно едно семейство има няколко такива в които е разположено и разпределено имуществото му. Една палатка служи за спалня,друга за кухня, трета като складово помещение. Когато подготвях нашето пътуване до Синайската пустиня, поставих като задача на арабските организатори да видим и посетим семейство бедуини. Не исках да пропускам тази възможност. Бях посещавала туареги в Мароко, и горях от нетърпение да видя и бедуини сред техния естествен хабитат. По предварителна уговорка, на едно разширение от пътя спряхме. Вече ни чакаше със стар джип един бедуин. Поздрави ни сърдечно.
Взехме камерите си от нашия джип и се прехвърлихме в превозното средство, нажежено от пустинното почти без цвят слънце, което вече печеше без милост.
По пътя към неговата земя, нашия водач ни разказа накратко за живота си. Наричаше себе си шейх и с ръка в която държеше евтин и очукан мобилен телефон описа с кръг във въздуха огромен район земя наоколо за която казваше че е негова и на неговото семейство. Пустиня с камъни и храстчета,които газехме с джипа ,който дрънчеше заплашително, и който сякаш щеше да се разпадне на хиляди парчета докато наближавахме земята където бяха разположени палатките на домакина ни . Показа ни изградено с кирпич помещение в което имаше генератор ,който вадеше вода от пустинята. Имаше маркуч,който довеждаше скъпоценната течност до малкото оградено също с кирпичени тухли място, където имаше също така изградена от тухли постройка. Оказа се ,че вътре в помещение около 10 квадрата живееха той, съпругата му и деветте му деца.
Най-малкото, още бебе на няколко месеца беше в прегръдките на най-голямата дъщеря на семейството, около 12 годишна. Още щом ни видяха да слизаме от колата, по-големите деца се втурнаха към нас. Всяко едно от тях носеше някакъв вързоп. Още преди да се разположим на едно шарено парче плат поставено насред земята пред отвесна стена,която представляваше едната част на постройка, която служеше на семейството като склад на открито.Децата ни заобиколиха и побързаха да извадят пред себе си и да разтелят пред нас вързопите. Както обясни баща им, това бяха дребни сувенири изработени от мъниста и подръчни материали от пустинята, с които децета изкарваха по някоя дребна монета от туристите,които идваха по тези места. Жената на шейха се мярна за миг като видение на прага на жилищното помещение. Забули лицето си, помаха за миг с ръка и потъна вътре, без повече да се покаже. Според традицията тя няма право да разговаря с непознати хора,дори те да са жени. Мъжът и ни донесе малки продълговати стъклени чашки в които имаше ароматна течност. Оказа се,че това е чай събиран от различни треви в пустинята,които ние не познавахме и не видяхме да растат наоколо. Събухме обувките си и седнахме на черджето,децата около нас пазеха тишина и любопитно ни гледаха и слушаха докато записвахме нашия видеофилм.В погледите им нямаше отегчение от поредните гости, които нахлуваха в техния свят любопитни да го записват и показват. Те не разбираха езика ни и просто търпеливо изчакваха да дойде и техния ред в който щяха да ни предложат да си закупим от техните сувенири.
Най-голямата дъщеря държи на ръце най-малкия член на семейството
Част от децата на семейството. Търпеливо чакат да заснемем видеорепортажа си и да ни предложат изработените от тях сувенири.
Предварително искам да споделя, че по принцип в днешно време бедуините нямат против да общуват и изкарват пари от туристите. Това подпомага значително техния бюджет. Докато оглеждахме любопитно двора и паянтовите постройки в него нашия домакин ни сподели, че беше много богат човек. Огледах се да видя камили, които тук бяха признак за богатство и просперитет но такива нямаше. На безмълвния въпрос, който прочете в очите ми, домакина ни показа децата си насядали около нас и каза, че според Курана това е неговото богатство. При наличието на девет деца и вероятно бъдещата поява на още беше напълно основателно той да твърди че е богат човек. Нито едно от децата му не посещава обаче училище. Това тук не е и възможно. Селищата са далече, а транспорта беше само джипа с които той обикаляше земята си и наглеждаше стадото си от кози. С това което изкарваше от тях той търгуваше и доставяше на семейството си други неща, които самите те не произвеждаха. Жена му се грижи за домакинството, ражда и отглежда децата си сама справяйки се с предизвикателствата на пустинята и почти никога не беше напускала малкото парче земя на което беше построен домът и освен в случаите, когато някое събитие като сватба или погребение не станеше причина да се види със съседите си. Полигамията все още се практикува сред бедуините. Взимането на втора или следваща жена обаче е свързано с известни условия, едното от които е да се плати зестра на семейството на булката, която в някои случаи изобщо не е малка и може да постави на изпитание финансовото състояние на кандидата. Другото условие е да осигури материално благополучие на новата съпруга, което трябва да бъде на едно ниво с това на другите съпруги. Нашият домакин беше моногамен, защото видяхме че има само една съпруга. Едва ли беше до липса на желание. Явно беше въпрос на материални и финансови възможности. Обикновенно момичетата са готови да бъдат омъжени от момента в който получат първия си цикъл. Според традициите тогава те са готови да бъдат съпруги и майки. Това на пръв поглед ни изглежда странно и смущаващо, защото порядките ни са различни от тези на бедуините. Но на това тук се гледа като на нормално нещо. Уговорката за сватба може да започне дори с раждането на момичето. Предпочитаните бракове тук са със сродници, най-често братовчеди, които са от едно и също или близко по възраст поколение. Всичко това се прави за да се запази фамилното богатство, което тук особено в тези условия не е голямо и трудно се придобива. Всяка вещ или животно е ценно и не е желателно да отиде като придобивка в друг клан. Изключения разбира се има, но те не са много.Сватбената традиция предвижда уговорката за сватба да става между родителите. В много случаи дори не е задължително бъдещите младоженци да са се виждали. Зестрата на булката се осигурява от младоженеца, които трябва да плати за нея на родителите и. Ето защо раждането на момиче носи същата радост, както раждането на синове, понеже се очаква увеличение на семейното богатство. В този случай нашия домакин наистина с право се считаше за богат човек. Беше осигурил значително за нашите представи потомство и без полигамия.
От девет деца, само три бяха синове. Тоест казано по най-разбираем начин приходите от бъдещите сватби щяха да бъдат повече от разходите. Това разбира се ,ако се запази досега съществуващия брой на момичетата в семейството в този случай. След пазарлъка за размера на зестрата, следва организиране на среща между бъдещите младоженци. Те обаче отново не се срещат пряко. При посещението в дома на момичето, се провежда среща между младоженеца и нейните родители. Бъдещата булка обикновено седи някъде отстрани или скрита в някой ъгъл и тогава за първи път вижда бъдещия си съпруг. Има традиция при приготвянето на чая,който трябва да бъде поднесен на гостите. Той се приготвя от момичето. Ако поднесения чай е сладък това означава, че момичето харесва бъдещия си съпруг. Ако чая е горчив,това означава неодобрение. Ритуала с чая не оказва почти никакво значение за крайния резултат от срещата,защото всичко вече е отдавна уговорено и платено. Това е само индикация какви проблеми би могло да има в бъдеще в отношенията на новото семейство. В деня на сватбата всички се обличат с възможно най-хубавите си или нови дрехи и натоварени на каруци, коне или даже коли отиват в стана на момичето където тя ще бъде официално взета за съпруга. На пиршеството са поканени всички роднини и съседи и тези които имат някакво отношение към двете семейства. Никой не бива да бъде пропуснат, защото това би означавало акт на неуважение. Гощавката е пак според възможностите на двете семейства. За върха на лукса и богатството се счита ,ако угощението е печена на шиш камила, която е напълнена с агне, кокошки и зеленчуци. Бедуините както вече споменах са номади. Те много трудно могат да бъдат интегрирани и ограничени в затворени пространства на селища. Техния живот и съществуване следва ритъма на природата. Когато настъпи зима те мигрират към места които осигуряват вода и прехрана на животните.Това в условията на почти безжизнените каменни пространства на Синайската пустиня е много трудно. Тези от тях, които живеят в оазиси в близост до вода водят борба и защитават яростно своето местообитание. Те са и уседнали . Шейховете или старейшините имат пълен монопол над тези природни богатства и ги отстъпват за временна паша или водопой на тези от своите които могат да заплатят затова. Дейност, която освен че ги прави по-богати, но улеснява и допълва бюджета им. Нашият домакин не беше номад в пълния смисъл на думата. Той вече беше устроил семейството си на едно място, имаше собствен водоизточник и безплатен ток, който получаваше от електропреносната мрежа, която беше добре развита тук дори насред пустинята. Препитанието му беше предимно от отглеждане на животни, основно овце и кози и полученото от тях мляко, вълна и месо продаваше. Бюджета на семейството се допълваше от туристите, които идваха по тези места, за да видят най-вече древните каменни постройки навамис които се намираха по тези места.Тези от бедуините, които имаха самочувствието и определяха себе си за истински араби считаха отглеждането на дребен домашен добитък за унижение.
За тях отглеждането на камили беше най-престижното животновъдство.В миналото бедуините са използвали в много малка степен парите и основата на техните взаимоотношения с други производители е бил бартера. Срещу предлаганите от тях кожа, вълна, месо, мляко те получавали инструменти, оръжия, и др, всичко от което се нуждаело домакинството, но самите те не произвеждали. Днес нещата са коренно различни поне сред тези бедуини, които ние видяхме в пустинята на Синай. Няма срамно производство и няма странно да приемат и се разплащат с пари. Времената се променят, а с тях и гордите жители на пустините. Зависимостта от съвременните достижения на науката и техниката става все по-голяма. Непроменено с годините остава обаче тяхното гостоприемство. В този смисъл ние се чувствахме специални, защото веднъж допуснат в "светая светих " на бедуина -неговото жилище ти ставаш неприкосновен и нищо и никой не може да те заплашва през това време. Въпрос на чест е домакина да защитава госта си дори с цената на собствения си живот. Бяхме настанени лично от домакина на мястото определено за гости и лично той ни поднесе ароматен чай, направен и запарен от местните билки "хабак". Беше сладко овкусен. Това означаваше че сме желани и приятни гости.
Главата на фамилията и наш домакин седнал пред една от няколкото навамис, които ни показа.Те се намират в земята, която той обитава със семейството си и туристическите обиколки представляват добри доходи. Навамис се намират на един невисок хълм в пустинята. До там няма път и стигайки в подножието им трябва да вървите известно време и да се изкачите до тях пеша.
Интересно е че те са открити късно чак в началото на 20 век и то съвсем случайно от канадския археолог Чарлз Карели, който ги изучава като член на екипа на експедицията на британеца Флиндърс Петри.
Той започва научната си кариера изучавайки Стоунхендж на който посвещава първите си научни публикации. Освен това е известен в научния свят с това че разработва система за датиране на археологически слоеве, базирана на керамика, по който начин поставя началото на съвременната методология на археологическите изследвания. Едно от неговите най-големи открития е стелата на Мернептах, която днес е изложена в Каирския музей. В своите експедиции в Египет той привлича учени от различни области, един от които Карели открива навамис.
Навамис се намират в района на Джабал Самбра. Най-много на брой от тях има и на пътя от Нувейба /морски курорт в Египет на брега на Червено море при залива Акаба/ за манастира Св. Екатерина. Те са изградени от плоски пясъчни плочи във формата на кладенци. Диаметърът на всяка една е от 3 до 6 метра , а височината достига до 2,5 метра.
Единствения отвор който вероятно е служил за врата в която се влиза в помещението е обърнат към залеза на слънцето. Предназначението на тези каменни постройки остава все още неизвестно за изследователите.За възрастта им се предполага че е съизмерима с тази на пирамидите. Заради намерените в някои от тях човешки останки, съдове, бижута от миди, инструменти се предполага, че може би са били древни гробници. Но все още никой не може да докаже дали останките са били там от самото начало или са пренесени от друго място.Преведена думата навамис означава комари.Това което ни разказа нашия домакин беше стара бедуинска легенда, че тези постройки са били направени от исраелтяните, които пребивавайки в пустинята по време на Изход-а, са се предпазвали от жилещите насекоми. Другото обяснение се крие в значението на множественото число на думата навамис-"namusie", което преведено се отнася за свободно и самостоятелно стояща сграда. Днес навамис са празни и са в плачевно състояние, вече полуразрушени от вятъра и природните стихии. Местните не им обръщат внимание и за разлика от пещерите наоколо не ги използват за нищо. Държавата също не прави нищо за да ги поддържа като древен артефакт. Макар че се намират недалеч от пътя за манастира Св. Екатерина те не са обект на масово посещение от туристите. Не всеки се решава да се отлони от пътя на поклониците, да навлезе и върви пеша в горещата каменна пустиня за да види навамис за които не се знае почти нищо.
След като близо час бродихме и правихме снимки на навамис се отправяме към следващата спирка от нашето странстване из пустинята Синай. След кратко пътуване спираме до големи скални образувания, които нашия домакин нарича" Планината на Моше". Огромните камъни са обградени от ниска изидана стена, с която властите искат да спрат катеренето из скалите. На една от тях има надпис на съвременен иврит. Обърнах се учудено към водача и му казах, че няма сведения пророка да е драскал по камъни насред Синайската пустиня. Още повече че според равинските източници по времето на създаването на Тора се е употребявал лешон -а-кодеш/свещенния език, на който Адам е дал названието на животните и който език се смята за протоезика на човечеството.Битие 11 :1 А по цялата земя се употребяваше един език и един говор. /, а не съвременен иврит.
В разговора се намеси и нашия гид, който ни обясни,че всъщност историята на тази малка каменна гора е свързана с навлизането на Исраел в Синай през 1967 г. по време на Шестдневната война. Интересното е че перлата на Египет Шарм ел Шейх е бил построен като курортно селище първо от исраелци. До ден днешен още съществува и функционира първият хотел построен тук от тях както и военното летище, което днес е част от международното летище на курорта,което поема полети с милиони туристи на година. Работи и дайвинг центъра. През 1982 г. контролът над града на Червено море най-накрая след дълги политически совалки,компромиси и съглашения се връща в египетски ръце, а Египет се налага да се спазва договорът с Израел от 1979 г., Египет не може да възстанови военноморската база в района толкова интензивно, колкото преди. Все пак една малка услуга, която израелците правят, е да оставят селището Офира, което в началото построяват за 500 исраелски семейства, летището и търговските обекти незасегнати при изтеглянето си. Виждайки потенциала на мястото да бъде успешно в търговско отношение, Египет изготвя генерален план за цялостното развитие на Шарм ел-Шейх. Днес вече има над 40 хотела, които ежегодно поемат туристи от цял свят. По известните хотелски вериги са Savoy Group of Hotels, Marriott, Ritz-Carlton, Hyatt, Le Meridien и Four Seasons , които вдигат изключително много нивото на курорта. Любопитна подробност е, че в района на Шарм ел Шейх и манастира Св. Екатерина изсраелци могат да влизат без виза. Другите части от Египет те могат да посещават само с визов режим.Това беше и причината да срещнем много граждани на Исраел тук, които идват на почивка и дайвинг. Отношението към тях е съвсем нормално като към туристи. На една малка бензиностанция по пътя към Синайския манастир видяхме кола с временен регистрационен номер каквито дават на исраелските туристи / на територията на Египет, те не могат да се движат с исраелски номера/. Исраелците спокойно пиеха кафе и закусваха без видимо да се притесняват . Арабите също не проявяваха никакво враждебно отношение към тях.
Стоейки пред камената гора знаехме, че тъй като това не е планината на която Моше е получил скрижалите, явно става дума за нова туристическа аткракция. Надписите наистина бяха на иврит, но ставаше дума за надпис оставен от исраелци от времето на събитията през новата история на двете страни .
Освен надписите на иврит ясно се виждаха и такива на старогръцки език, което означаваше, че и някои от войските на Александър Македонски, преминали от тук не бяха пропуснали възможността да се разпишат.Имаше и изсечени върху камъните кръстове, които бяха знака, който кръстоносците защитаващи тези места са оставили за да напомня за тях.Каменна "гора", която свидетелстваше за пъстрата мозайка от народи преминали и оставили следите си в пустинята.
Пещери издълбани от бедуините в скалистите планини насред пустинята.
Тук намират прохлада,когато температурите стават непоносими. Нашият гид нарече този милостив хлад, хотелската верига " Four Seasons" на бедуините.
Времето напредваше , жегата ставаше все по-голяма. Предвидливо бяхме тръгнали рано сутринта, така че имахме възможност да видим всичко, което бяхме запланували. Предстоеше ни още пътуване през пустинята до манастира Св. Екатерина и планината Синай, които бяха крайната част на нашето проучване из Синайската пустиня. Сбогувахме се сърдечно с нашия бедуински домакин, който търпеливо и любезно ни показваше земите, които бяха негов, на семейството и народа му дом. Когато събирах в мислите си и извиквах в спомените си това пътуване през Синайската пустиня си мислех че всичко ще се събере в няколко изречения. Оказа се, че съм се лъгала. Пустинята остави у мен дълготрайни и ярки впечатления. Интересно, посетила съм много градове по света но за някои от тях имам само едни смътни спомени които свързвам с улици, палми, многоетажни сгради, натоварени от движение улици и забързан в много посоки човешки поток. Синайската пустиня крие някакъв трудно уловим чар. Поток от огнен въздух, нажежени скали, горещи палещи пясъци, хора които оцеляват и запазват у себе си невероятни качества на гостоприемност и отвореност към всеки един попаднал при тях независимо от социалния му статус. Не видях олтари на богове насред пустинята или такива в скромните бедуински домове. Хората тук някога са носили боговете на седлата на ездитните си животни , а днес носят бога в сърцето си и не смятат че е задължително да му се кланят в сгради. Когато настъпи времето за молитва, което те отгатват по слънцето, просто разпъват насред пустинята своето малко шарено парче плат и се молят. Между тях и небето няма посредник. Само горещата пустиня е свидетел на казаното, изплаканото, помоленото и обещаното.Чаша подсладен чай, приготвен от ниски пръснати тук там растения които виждате по пътя си и дори не предполагате че каменното безплодие на пустинята може да събере и сложи в тях толкова аромат и вкус. Жени и мъже в галабии, любопитни като всички по света дечица облечени скромно дори бедно, семейства, родове които стоят и обитават тази земя от векове и за които тя сред която е трудно да се живее и оцелява е най-скъпото нещо на света. Шосето, което води към манастира Св. Екатерина бавно ни отдалечава от нашия бедуински приятел, който дълго ни маха с ръка. Скоро той и колата му стават като малки точици в пустинята. Пустинята където той бе казал "Здравей", а един ден щеше да каже и "Сбогом" на живота.
Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакаъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.
Няма коментари:
Публикуване на коментар